На първата касетка, която съм имала някога, бяха записани "диамантените" инструментали на Pink Floyd. Въобще нямах идея какво слушам и въобще не си спомням откъде и как се е появила тази музика вкъщи. Интересно, че Floyd бяха и на първото CD (Wish You Were Here), което брат ми намери за слушане на чисто новия (руски) CD плейър. (Още тогава -- края на 1980-те -- от програмирането се изкарваха доста пари ;-). Това, което си спомням е как, докато слушах в тъмното, разбира се, музиката тогава беше нещо толкова специално и извънвсекидневно... чувах много ясно отделянето на пръстите от струните... със сигурност, това силно е повлияло на страстта ми към жиците ever since... усещах как звукът промива мозъка ми, докато стигне до най-крайните точки и не ме затвори в невидима капсула, за която знаем само аз и той. Точно тогава разбираш, че светът е омагьосан, а ти не си.Днес, когато детето ми има рожден ден и става на онази възраст, за която ти разказвам, ми се иска да му пожелая да има шанса да усети музиката по този начин... Давам си сметка за битките на поколенията, запозната съм също и с нежеланите ефекти на желаната социализация... И все пак, ако има нещо, връху което Матрицата няма никаква власт -- това е музиката (в това число и лириката), които Я изпреварват и омагьосват преди Омагьосването и на всичкото отгоре, нямат нужда от никакви външни легитимации за своето съществуване.
Amen! :-)
P.S. А иначе, не успях да стана голям Floyd фен. (Но това не е важно.) И не този е любимият ми Floyd албум, а The Division Bell. Но той заслужава отделна публикация.
